Българските традиционни занаяти и домашни дейности създават предмети и произведения, чиято стойност се оказва впечатляващо устойчива на силата на времето. За направата на различните изделия българите и българките са използвали местни суровини и материали, като произвежданото е било с изцяло практическа насоченост. Днес здравината и качеството на сътвореното от неуморните ръце на майсторите – занаятчии и жените – домакини все така не спира да радва и удивява. Предметите се отличават с висока художествена и културна уникалност, с което лесно се обяснява тяхната непреходност. Всяка една творба е своеобразна плетеница от различни художествени концепции, имали важно значение за формиране на естетически критерии на поколения наред българи.
Предметите, произхождащи от домашните дейности, първоначално се създават от нуждата за задоволяване на ежедневни човешки потребности. Постепенно обаче те започват да засенчват продукцията на занаятчиите.
Въпросните умения граничели с майсторството и са били възприемани като нещо много деликатно. Те са сбор от технични и технологични правила, които по традиция не се записват, а се предават от човек на човек.
Ленарството в Родопите
Ленът е текстил, познат на света още от древността. Доказателство за античния му произход са откритията на съвременните археолози при разкопките на пирамидите в Египет.
Конопените влакна се отделят, като растението престоява във вода за няколко дни. Стъблата се навързват на малки снопчета, изсушават се и се начукват, след това материалът се разчесва и както при вълната, се отделят влакна. Те се изваряват в луга и се избелват, за да се получи крайният продукт
Лен продължава да се сее и обработва в отделни домакинства. По време на Втората световна война има остър недостиг на вълнени и памучни прежди. Тяхното търсене мотивира батачанки да отглеждат и обработват колкото може повече лен. Културата започва да губи популярността и значението си в началото на 50-те години. През 1959 г. земята е кооперирана и жените вече няма как да сеят лен за собствени нужди. Така ленарството, като основен традиционен занаят за Батак, започва постепенно, но сигурно да замира.
Тъкачеството (занаят за изработване на тъкани, предназначени за облекло, постелки, завивки и други) е с многовековни корени по българските земи, отвеждащи ни още в далечното VI-то – V-то хилядолетие преди Христа. Тъкачната сръчност българинът получава от етносите, съставляващи българската държава – славяни и прабългари, но той също заварва и древната тъкаческа култура на при черноморските гърци и траките, които също влизат в състава на Освен че придават уют на дома, изработените изделия и тъкани са съществен дял от народната жилищна култура, ценен източник за изучаване не само на материалния, но и на духовния бит на човека по онова време. Произведенията се багрят с багрила от животински и растителен произход, а вълната, конопа, коприната и памука са сред основните материали, които тъкачките използват. Често се налага те сами да ги подготвят за употреба преди да започнат да тъкат. Това е изключително важно действие, тъй като качествата на тъканите зависят от пресукаността, дебелината, пухкавостта на текстилната нишка. Вълната първо се очиства и после се попарва с цел да се отстрани мазнината по нея. След това тя се изсушава и се разчесва с гребен или дарак (уред с два реда железни шипове). След многократното разчепкване от нея се отделят дълги влакна.
Тъкачеството се извършва на стан – хоризонтален или вертикален. Най-разпространеният домашен стан обаче е първият. Той се състои от две дървени рамки, на които се слагат две кросна (право кръгло дърво) – на задното се навива основата, а на предното се навива натъканото. За рамката се прикрепят и нищелките (част, която дърпа нагоре и надолу нишките на основата и заплита втъканата нишка) и ваталото (част със зъбци, между които се прокарва основната нишка). Друг основен елемент на стана е совалката – на нея се навива преждата, с която се тъче.
Готовите изделия най-често са класирани според мястото им в бита – в обредната практика или за домашна употреба. Към първата категория спадат чергите, китениците, месалите (използват се за покриване на хляба, освен в домакинството те се използват и в обредната система), възглавниците и други. За домашна употреба са се категоризират пешкирите например. Те отново имат както битова, така и обредна функция. Кърпите за всекидневна употреба са украсявани с цветни линиарни прешарвания, докато тези използвани при обреди са с по-богата декоративна орнаментика.
За съжаление, както повечето български занаяти, и домашното тъкачество постепенно е изместено от фабричните изделия и залязва. Въпреки това, по нашите земи все още има доста хора, предимно жени, които се опитват да запазят традицията и занаята живи.
Розобер
Добиването на българското розовото масло е съпътствано от вековни културни традиции. Розоберът се извършва ръчно, а брането започва много рано сутрин и продължава най-късно до обяд. Цветът трябва да е свеж и не трябва да е изцяло разцъфнал. Това е необходимо, за да се запазят максимално ароматът и влажността му и те да бъдат извлечени по-късно по време на дестилацията.
Първото свидетелство за розови градини в Карловско е от 1712 година[2].
През 1820 г. Дончо Папазоглу открива първата фабрика за розово масло в Казанлък. Впоследствие двамата му сина развиват бизнеса и излизат на международните пазари.
Отглеждането на рози от вида Rosa damascena за производство на розов цвят започва през XVII и началото на XVIII век с пренасянето ѝ от околностите на Дамаск в Задбалканските котловини, основно в Карловската и Казанлъшката котловини, поради благоприятни условия за отглеждането ѝ. Разпространена е и в Старозагорско, Новозагорско, Чирпанско, Пловдивско и Пазарджишко. В средата и края на XIX век се правят опити за отглеждане на Rosa damascena в Елена, Трявна, Царева ливада, Дупнишко, но студените зими не благоприятстват отглеждането ѝ.
Някога, във времена, които никой не помни, в Персия живял могъщ шах. Любимата му съпруга починала, но му оставила прекрасна дъщеря. Докато шахът водел битки, дъщеря му отглеждала разкошна розова градина. След една от най-епичните си битки шахът решил да построи висока джамия. Никой от строителите му обаче не се наел със задачата - шахът искал джамията готова за три дни. Който успеел - чакала го награда по негов избор. Иначе - наказание. Захванал се само един тракийски зидар. За три дни построил джамията, а от върха й - в розовата градина той срещнал погледа на прекрасната дъщеря на господаря. Като награда от шаха той поискал ръката й, но ревнивият баща накарал да затворят тракиеца в тъмницата. Дъщеря му обаче освободила тракиеца през нощта и избягала с него, вземайки за спомен от родината си само едно розово стръкче. Дългият път обаче изтощил персийската красавица. Колкото и зидарят да я носил на ръце, тя издъхнала, заклевайки го да вземе със себе си розата и да я занесе в родната си долина, за да пази любовта им. Това й станало. И до днес персийската роза расте в тракийската долина.
Дали историята е истинска? Няма значение, фактът е, че я има магията на rosa damascena - цветето, от което се произвежда най-ценения в парфюмерията и козметиката еликсир и чието масло се влага в едни от най-търсените добавки за красота. Днес тази роза дава препитание на много хора в долината на Казанлък. За някои от тях отглеждането или преработката й е бизнес. Основните играчи в този бизнес обаче не са много и целият той, макар и да изглежда атрактивен, остава бутиков. Което всъщност не е толкова лошо - макар и при него да има малко сив сектор, малко взаимно дебнене, надлъгване и пазарлък, малко подозрения и дори се среща измамата, като цяло той се крепи на традиции и доверие. Което за по-мащабните индустрии е чисто и просто невъзможно.
Празникът на розата е един от най-забележителните празници в Община Карлово, посветен на красотата и цветята, пролетта и благоуханието на безценната карловска роза. Карлово отбелязва денят на Розата всяка година – последната събота на месец Mай. Традицията да се празнува води началото си от първите години на ХХ век и с малки прекъсвания продължава и до днес. В празничния ден градът се изпълва с красота и настроение, танци и песни, с неустоимия аромат на нейно величество Розата.
Празникът започва с ритуала “Розобер” в розовите градини край града – автентичен, идващ от миналото танц, с участието на самодейни фолклорни колективи от Община Карлово. Звучат весели мелодии на гайдарски оркестър. Девойки и младежи в народни носии демонстрират беритбата на розовия цвят. Гостите се посрещат с обредни хлябове и китка от рози и здравец. Кукерски танци внасят всеобщо оживление.
Празникът на розата е един от най-забележителните празници в Община Карлово, посветен на красотата и цветята, пролетта и благоуханието на безценната карловска роза. Карлово отбелязва денят на Розата всяка година – последната събота на месец Mай. Традицията да се празнува води началото си от първите години на ХХ век и с малки прекъсвания продължава и до днес. В празничния ден градът се изпълва с красота и настроение, танци и песни, с неустоимия аромат на нейно величество Розата.
На фона на бавна мелодия на кавал от розовото поле се появява Царицата на розите, която ще бъде коронясана от миналогодишната носителка на титлата. Новата царица приветства всички присъстващи и ги приканва да откъснат розов цвят от царството й. Гостите наблюдават завладяващия танц “Розобер”. Извива се кръшно българско хоро. От градините, празникът се пренася в центъра на града, където е обособена „Свободна сцена” – певчески състави и групи изпълняват своите песни, а туристите имат възможност да се разходят между тях, да послушат и да си направят снимки. С пъстро шествие Царицата на розите навлиза в центъра на града. Фолклорни състави от общината и гостуващи групи завладяват с песните и танците си. Обособена е “Алея на розата” с шатри, където се представят местни занаяти и производства, свързани с розата.
Празникът продължава с демонстрация на розоварене в къща „Бухалов хан“, част от архитектурен туристически комплекс „Старинно Карлово“ и Исторически музей, Карлово – запознаване с процеса, през който преминава дъхавото цвете, за да се превърне в прочутото по цял свят розово масло. Използват се автентични съдове от ХVІІІ век. Гостите се черпят с гюлова ракия, ликьор и сладко от рози.
Куюмджийство - Куюмджийството обхваща две специалности за художествена обработка на метали : златарство изработка на украсни предмети от благородни метали (злато и сребро), дюкмеджийство — изработка на практични предмети от бронз, калай, олово. Тези два занаята са практикувани от едни и същи или от специализирани майстори. По-заможните куюмджии са работили повече златарство.
Златарите изработвали женски накити, предимно от сребро, рядко позлатявани – пафти, гривни, гердани, обеци, начелници и кръжила за „сокаи“, мъжки и женски пръстени, копчета, кръстчета, кутийки за енфие и муски; църковни творби – корици и обковки на евангелия, обковки на икони, кандила, кръстове, потири, дискоси, рапиди, дарохранитглници и мощехранителници. Златарските изделия се изработвали в няколко техники – ковани, лети, филигранни от сребърен и златен тел, емайлови.
Дюкмеджиите изработвали домашни и занаятчийски потреби – светилници, дръжки и резета за врати и прозорци, куки за закачалки, халки, хаванчета, вилици и лгжици, метални основи (зарфове) за чаши за кафе и чай, барутници, оловни павурчета за ракия, дивити (пиринчени мастилници), дръжки за ножове, дюлгерски отвеси и нивелири.
От древността се е знаело, че среброто е специален метал, носещ късмет и благословия на хората, които го притежават. В митовете и легендите за вампири се използват сребърни кръстове, за да се предпазим от злото. През миналото хората са използвали сребърни съдове, сребърни прибори, сребърни лъжици, сребърни вилици и ножове, които са спомогнали за предпазване от различни епидемии и зарази. Много членове от богати фамилии са били запазени здрави, тъй като са можели да си позволят използването на множество сребърни предмети.
Присъствието на среброто в българските обичаи и предания, среброто е използвано като истински амулет за благополучие. На дрехите на младоженците, са везани сребърни монети като символ за любов и разбирателство в семейството.
Било е възприето булката да носи сребърно бижу за сполука в брачния живот. Има поверие, че среброто съхранява информация за този, който го носи и изчиства енергийно поле в живота на собственика му.
В традиционните вярвания на редица народи по света на златото е приписвана огромна предпазваща сила. Символ на слънцето и на огъня, благородният метал се асоциира с безсмъртието и вечността, към които човекът отправя поглед от дълбока древност.
Златарството е сред първите занаятчийски дейности, които се развиват по българските земи още през новокаменната и каменно-медната епоха. У нас е намерено и най-древното обработено злато, датирано отпреди 6500 години. Приложението на златни предмети в бита и в църковните ритуали е традиционно. Учените смятат, че въпреки липсата на достатъчно сведения за приемственост, този занаят у нас има дълбоки исторически корени. Богатите златни украси в празничното облекло на българката са възпети в неизброими фолклорни образци. Златото присъства и при кръщаването на новороденото. Златна пара се слага и сред ритуалните погребални предмети. Сватбената китка, сватбеното знаме, дървото на коледарския цар – тези задължителни атрибути на големите традиционни празници непременно са обгърнати от златен варак (тънко златно фолио), украсени са със златни парички.
Българинът вярва, че металът осъществява връзка със света на мъртвите, предпазва от зли очи и от уроки, осигурява плодородие и благосъстояние. Тези качества се пренасят и върху предметите, изработени от злато. А хората, които упражняват трудния занаят, се радват на голяма почит и уважение.
Златарството, наричано още „куюмджийство“, е много престижен занаят. Златарите са почитани наравно със свещениците, учителите и другите първенци на общността. Обучението продължава дълго – най-малко три години. Бъдещите майстори трябва да овладеят сръчност и големи умения, за да подчинят деликатния материал. В стремежа си да станат известни и търсени занаятчии някой ден, от самото начало младите калфи се стараят да намерят свой стил, да развият естетическо чувство и богато въображение.
Особено голяма отговорност представлява изработването на невестинското гиздило. Независимо от благосъстоянието на семейството, всяко момиче трябва да прекрачи прага на новия си дом с богата украса от накити – златни или сребърни. Гиздилото е дар от бъдещия съпруг и е неотменна част от костюма на булката. Синджири, обеци, пафти, пръстен, специфични украшения върху главата (в зависимост от фолклорната област) – тези предмети може да увеличат или намалят своя брой, но тяхното присъствие е задължителна част от сватбения ден на нашите предци.
През Възраждането златарството е сред най-добре развиващите се занаяти у нас. Наред с центрове като Чипровци, Враца и София, се повяват и нови. Сред тях са Панагюрище, Видин, Пловдив и Сливен. Майсторите златари са използвали различни начини на обработка на метала като коване, изчукване, гравиране, филигран, емайл и др.
Source
Plagiarism is the copying & pasting of others work without giving credit to the original author or artist. Plagiarized posts are considered fraud and violate the intellectual property rights of the original creator.
Fraud is discouraged by the community and may result in the account being Blacklisted.
If you believe this comment is in error, please contact us in #appeals in Discord.
Hi! I am a robot. I just upvoted you! I found similar content that readers might be interested in:
https://www.voguesmash.com/blog/
Congratulations @damadama! You have completed the following achievement on the Hive blockchain and have been rewarded with new badge(s) :
You can view your badges on your board And compare to others on the Ranking
If you no longer want to receive notifications, reply to this comment with the word
STOPDo not miss the last post from @hivebuzz:
Поздравления! Това е доста добър пост. Продължавай в същия дух!