Здравейте!
Реших да ви представя още един от своите разкази.
Ще се радвам да прочета мнението ви.
❤️
Черешова задушница.
Койката беше студена както винаги. Топлината на тялото му не беше достатъчна, за да я стопли.
Или душата му беше студена и от нея идваше треперенето, което така го мъчеше.
Отвори очи още преди първите слънчеви лъчи да са се процедили през мъничкото прозорче.
Днес беше специален ден.
Не заради черешовата задушница. Беше атеист откакто се помни. Не вярваше, че душите на мъртвите слизат при хората.
Ако изобщо имаше такова нещо като души, защо би им било да се завръщат в Ада от който са избягали?
Не…суеверия. Глупави суеверия.
Денят беше специален, защото беше единственият ден от месеца, в който ги извеждаха навън.
За да работят, да…и то мръсна, черна, неплатена работа, която никой друг не искаше да върши.
Но за него бе добре дошла.
Само в този ден излизаше от килията си.
Заради престъплението, което бе извършил, беше осъден на строг режим и дори и храната му се носеше, вместо да бъде извеждан и да се храни с другите.
Беше съвсем сам вече четири години.
Четири години, от общо тридесет.
Вече беше преброил безброй пъти всички сиви тухли по стените.
Знаеше точния брой и на тъмно сините плочки по пода.
Разбираше, че е неделя по това, че идваха да му носят ново бельо и затворническа униформа и сменяха белият чаршаф и окъсаното сиво одеяло с нов бял чаршаф и друго сиво, окъсано одеяло.
Познаваше времето по движението на слънцето в небето.
Беше съвсем сам в килията си и в затвора, който си бе създал в съзнанието си.
Затова днес, на черешова задушница, той бе благодарен.
Беше денят за работа.
Стана бавно и пружините на койката изскърцаха. Звукът беше протяжен и меланхоличен. Както всяка сутрин. Дори и това не го подразни.
Изми лицето си и зачака.
Не след дълго, дежурният застана пред килията му и след кратък оглед, отключи, дръпна решетките и му сложи белезниците.
Металът беше студен. Всеки път настръхваше от допира му.
Поведоха го по коридорите и го настаниха в затворническия микробус при другите обитатели на затвора.
Гробна тишина.
Никой не говореше.
Всички гледаха с меланхолия през прозорците, навън, към свободата.
Микробусът потегли и напрежението увисна във въздуха.
Всички очакваха да разберат каква ще е днешната им задача.
Последния път прочистваха септични ями.
Затворникът бе сигурен, че всички тайно се надяват този път да бъде различна.
Когато микробусът спря, той видя изненадата си отразена в очите на останалите затворници.
Бяха пред гробищния парк.
Дежурните пазачи ги поведоха навътре.
Надгробните камъни сякаш следяха движенията им.
Гробището бе почти празно.
Бурени и плевели покриваха всичко.
Единият от пазачите спря пред тях и им обясни, че днес трябва да почистят цялото пространство.
Не беше голямо.
Имаше около триста паметника, а те бяха близо четиридесет затворника.
За няколко часа щяха да приключат.
Захванаха се за работа.
Затворникът с изненада установи, че закачките и шегите, които бяха нещо нормално за денят за работа днес ги нямаше.
Тягостна тишина се беше разстелила над тях и всеки вършеше работата си, без да продумва.
Вече бе почистил над 20 гроба, когато се озова пред плоча, толкова буренясала, че името на нея не се виждаше.
Той започна да реже и изкоренява и тя малко по малко му откри лицето си.
Лицето на момче.
Момче, което присъстваше в сънищата на затворника вече четири години.
Всяка нощ, във всеки сън той виждаше това лице.
Сякаш времето го отнесе отново зад волана, в нощта когато се срещнаха за пръв и последен път.
Усети аромата на мощното си возило, купено от баща му за завършването му.
Усети адреналина в кръвта си, причинен от високата скорост и силата на висококачествения кокаин, които бе взел по-рано.
Видя отново гладкия, прав път пред себе си.
Усети как педала на газта опира под крака му.
Усети се всемогъщ, както тогава.
И отново го видя.
Фаровете осветиха мъничка фигурка на пътя пред него.
Момче, на около 10 години, с камионче в ръце.
Очите му бяха приковани в колата.
Беше се вцепенило от страх.
Нямаше да избяга.
А той нямаше време да реагира.
Натисна спирачките веднага, но колата почти не беше намалила, когато го удари.
Дори не слезе да провери.
Знаеше, че няма надежда.
Настъпи газта отново и продължи.
След три дни го отведоха от вилата на баща му.
Не знаеше на кой свят е.
Нищо не беше в състояние да му помогне.
Той вече се бе осъдил сам.
Сега момчето го гледаше отново.
От надгробната си плоча.
До неговата имаше още две. На родителите му.
По-късно в затвора бе разбрал, че са се самоубили малко след присъдата му.
Сега лежаха заедно в земята. А той бе прав. Над тях. И се молеше да е на тяхно място.
Почисти всеки сантиметър от трите гроба и дори излъска плочите с горнището на униформата си.
Някакъв шум зад него го стресна.
Обърна се рязко и застина.
Момчето стоеше пред него. Гледаше го и се усмихваше.
Детето му помаха. Още стискаше камиончето в ръка. Беше със същите дрехи. Но в очите му нямаше ужас. Само спокойствие и усмивка.
Затворникът беше вцепенен. Не можеше да се движи. Не можеше да говори.
Момчето бавно се приближи и ужасът, който изпитваше затворника бе заменен със странно спокойствие.
Беше готов да приеме съдбата си.
Щеше да позволи на момчето да си отмъсти за отнетия си живот без да се съпротивлява.
Затвори очи и зачака.
Каквато и болка да последваше, щеше да я приеме с облекчение.
Усети малките ръчички на раменете си и отвори очи с изненада.
Момчето продължаваше да му се усмихва.
Нещо мокро падна от окото на затворника и се затъркаля по бузата му.
После и от другата страна.
Малките капки сякаш го измиваха. Пречистваха го. Облекчаваха болката му.
Момчето го прегърна и той сякаш се разпадна.
Разрида се неудържимо. Не можеше да си поеме въздух.
Момчето го притискаше силно и сякаш го насърчаваше да изплаче всичко, което е пазил последните четири години.
Всеки кошмар.
Всяко безсъние.
Пазачите го намериха свит върху малкия гроб.
Така и не разбраха откъде се е появило камиончето да него.
Около лицето му гробът бе пропит с вода.
Само ръцете му бяха отворени, сякаш прегръщаха някого.
Патоанатомът постави диагноза сърдечен удар и затворникът бе погребан в гробището на затвора.
Никой не го потърси.
Никой не пожела да поеме разходите по погребението.
На черешова задушница, един затворник изкорени всеки плевел от душата си.
На черешова задушница, един затворник засия като свещ в небесата.
Пречистен.
Простен.
На черешова задушница, един затворник бе освободен.
Настръхвам като чета . Не знам дали е от възрастта но колкото се трупат ставам с по нежно сърце . Безумието ни е невъобразимо . Остава ни да чакаме само Божията справедливост . Остави ме без думи ... Приятен ден .
Congratulations @tanyashomova! You have completed the following achievement on the Hive blockchain and have been rewarded with new badge(s):
Your next target is to reach 20 posts.
You can view your badges on your board and compare yourself to others in the Ranking
If you no longer want to receive notifications, reply to this comment with the word
STOPTo support your work, I also upvoted your post!
Check out the last post from @hivebuzz:
Support the HiveBuzz project. Vote for our proposal!
Здравей @tanyashomova
Като имаш време запознай се с това видео:
https://ecency.com/hive-172868/@hive-bulgaria/tlkslvrp