Започвам малко отдалече, за да не ме съдите твърде строго, когато стигна до разказа за моята невъзможна любов. Родена съм през 1946 година в едно голямо крайдунавско село.Починах през 2012, на 65 години.Не живях дълго, но затова пък изпитах цялата палитра от емоции на подаръка, наречен живот. Много мъка има по света, моята е започнала още от деня, в който съм се родила. Следвоенно време, бедност, нищета и безумия, отнемане на малкото, което са имали мама и татко. Купони за плат, купони за храна. След мен още две деца ... Родителите ми работеха на полето, за 10 стотинки трудоден. Парите не стигаха, но голямото изпитание дойде, когато избухна пожар и изпепели кирпичената ни къщичка и всичко в нея. Останахме само с дрешките на гърба си.Мен, заедно с двете ми по-малки братчета, ни настаниха да спим в роднини. Родителите ми изкопаха землянка в двора, постлаха я с найлон, слама и подарени постелки, те спяха там, като вземаха и нас понякога в землянката. По-късно разбрах защо. За да гласуват в Общината да им отпуснат малко пари за нова къща, както и стана. Почти цялото село се включи в строежа. Стана къща за чудо и приказ, с три стаи и коридор. От нея са ми спомените. Оттогава животът ни влезе в някакво русло. Започна да се подобрява с всяка изминала година. Родителите ми работеха от зори до мрак. Аз бях природно интелигентно дете, справях се отлично в училище. За мен всичко беше лесно постижимо. Когато бях в седми клас, отидох с баба на църква. Беше Великден. По това време беше забранено ученици да влизат в църква, имаше дежурни учители, които следяха за провинени ученици. Това се случи и с мен, записаха ме. На следващия ден строиха цялото училище на двора. Мен ме изправиха пред всички и ме порицаха. Директорът ме заклейми, като използва обидни думи.Все едно бях чудовище и престъпник. А аз бях просто едно дете, отишло с баба си на църква. Бях посрамена и унизена, плачех с наведена глава. Дръпнаха ми червената връзка и ме изключиха от пионерската организация.След този ден аз само плачех, не исках да ходя на училище, срамувах се да излизам, защото всички ме гледаха като прокажена. Приятелките ми насила ме извеждаха с тях на разходка и успяваха понякога да ме разсмеят. Един ден те ме запознаха с едно момче. Павел се казваше. Погледнах в най-красивите зелени очи и сякаш пропаднах, сърцето ми заби лудешки, разтреперах се и онемях. Павел беше много сърдечен и с вродено чувство за хумор, за миг успя да стопи ледовете, заговорихме и не можахме да спрем. Темите бяха безкрайни и след всеки разговор все по-трудно се разделяхме. Срещахме се всеки ден и времето никога не стигаше. Веднъж Павел ми каза, че ме обича, но аз това го знаех, усещах го. Ние бяхме две сродни души, които са се намерили. Почнахме да кроим планове за бъдещето, мечтаехме си как ще имаме деца, къща и колко щастливи ще бъдем след няколко години, когато се оженим. Да, ама не. Родителите му бяха заможни и амбициозни хора. Когато майка му разбрала за нас, категорично му забранила да се вижда с мен, понеже съм от бедно семейство и ще го дърпам назад. Те имали големи планове за неговото бъдеще. Павел им се опълчил и заявил, че нищо и никой не може да му попречи да ме обича. Веднъж получих писмо, адресирано лично до мен. Беше от майка му. Тя ме молеше да оставя Павел, че не съм на нивото му и ще се провали в живота, ако е с мен. Тази жена беше голям психолог. Пишеше ми, че ако наистина обичам сина ѝ, трябва да го пусна, за да бъде той щастлив. С мен нямал бъдеще. Бях наивна и обещах. Когато казах на Павел, че трябва да се разделим, той изпадна в шок, не искаше да повярва, че съм дала това абсурдно обещание. Беше готов да се раздели със семейството си, да избягаме, но аз бях непреклонна. Бях дала дума на майка му. Тръгнах си и светът сякаш опустя. Нямаше за какво да живея, нищо не ме вълнуваше, исках да умра и да се свърши. Не можех да спя, сънувах кошмари, плачех. Липсваше ми Павел, усмивката му, очите му... Той беше напуснал селото. Лека-полека започнах да излизам за малко, ходех за хляб, разхождах се. Тогава в живота ми се появи една жена, на около 60 годишна възраст. Винаги усмихната, тя ме заговаряше, черпеше ме с бонбони. Шегуваше се, че има син за женене. По-късно разбрах, че не се е шегувала, че нейният син бил влюбен в мен от дълго време. Майка му, която ми стана свекърва по-късно, беше решила да ме опознае и много ме харесала. Хубав младеж беше Михаил и той го знаеше. Висок, строен, мускулест мъж, с леко орлов нос и остър поглед. Един син на мама и тати, дълго чакан и желан от тях. Живееха заради него. Първо той в селото имаше велосипед. Само той носеше костюм и вратовръзка, и лачени обувки! Как да не се впечатля? Аз бях бедно и скромно момиче с кърпени дрехи. А той ме возеше на рамката на колелото, водеше ме на пикник край Дунава, на кино, където ми шепнеше колко много ме обича и ме иска. Аз се съгласих да се омъжа за него, нямаше значение за кого, щом не е Павел. А Михаил поне ме обичаше. Дойде денят на сватбата. Взеха ме от вкъщи и тръгнахме към дома на Михаил. Музикантите свиреха, хората танцуваха. Зад едно дърво видях позната фигура и изтръпнах! Беше Павел. Видях сълзите по лицето му, плачеше като изгубено дете.Ах, как исках да го утеша, но нямах право. Аз бях в булчинска бяла рокля. Исках само да избягам. Денят на сватбата ни мина като в просъница, нищо не си спомнях, представях си само как ще се измъкна, ще тичам, ще тичам и с Павел ще избягаме. Останахме сами с Михаил и аз му казах, че трябва да отида до тоалетната. Мислех само как да избягам. Но Михаил дойде с мен, той не беше вчерашен, явно се е досетил, изглеждах много уплашена и нещастна. И така останах с него. Родих му четири деца, като първородното момиченце почина на третия ден. Общата мъка и болка ни сближиха, дни и нощи плачехме за нашето бебче. Започнах да се привързвам към Михаил, той беше чудесен съпруг и баща, винаги мил и внимателен. Казваше, че толкова много ме обича, че по-скоро би умрял, отколкото да ми посегне. Аз се записах във вечерно училище, което завърших с отличен успех, въпреки че ходех на работа и имах три деца. В завода бях многомашинничка и ме наградиха с Орден на труда и с още много отличия. Бях обичана, уважавана личност, децата бяха нашата гордост. Свекървата ми стана най-добра приятелка, винаги ми даваше най-точните съвети. С чисто сърце мога да кажа, че бях щастлива с моето семейство! Станах първата жена шофьор в нашия град. Даа, селото ни се разрасна и стана град! А Павел? Той не оправда надеждите на родителите си. Павел се пропи жестоко. Сигурно имам вина. Но аз успях да се справя, защото станах силна и уверена жена, а Павел не съумя да излезе от хватката на отчаянието и тръгна по грешните пътеки. Той никога не се ожени.На 55 годишна възраст Павел се обеси. Ходих при небесните ангели да го търся, но не беше там. Намерих си мо
ето бебче, и сега съм с него. Тук са мама и татко, бабите и дядовците ми. Пак сме заедно и ми е хубаво. Чакам да посрещна обичните ми деца и Михаил, но не бързам. Знам, че ще дойдат. Това е...
Ех Танче ,Танче ти си невероятно съкровище, скрит талант,чудо си ти.💕💕💕💕💕🤗🤗🤗🤗🤗🤗🤗💕🤗🤗 Изчетах до последния ред всичко на един дъх. След това си пожелах още и още такива разкази. Прекрасни са. И предния и този. Почувствах се като голямо дете на което са разказали прикязка за лека нощ. Благодаря ти.
🙏🙏🙏🙏🙏
Благодаря ти от сърце за хубавите думи! Ти си най-безкритичния и благодатен читател! Радвам се, че ти е харесало!😍🙋🍀❤️🌹🌷💐🙋
Ами обичам историите...а и ти добре ги разказваш💕🙋♀️😘
❤️🙂❤️😍😻🤩
Разплакахте ме и двете!
Толкова чисти и искренни реакции!💗
Пътувам към Велико Търново и реших да си подаря този разказ в момент в който се чувствам добре. Бях сигурна, че ще ме разтресе!
Танче, прекрасна си. Историята преживяна, чута или измислена е!?
Много, много силна!
Превъзходна! Ти си ангел!
Имам колежка, която твори уникални стихове всеки ден!
Докоснати от Бог сте!💕
Богати сърца! 💗
Дарба има тази жена и аз така и казвам
😘🙋♀️💕💕💕💕
Всеки има някаква дарба... И много ми е чудно, защо не я осъзнаваме и развиваме, а се подценяваме и лутаме...
Ще направя пост с въпрос по тази тема😊💫
Чудя се каква ли е моята🤔
Благодаря ти Танче, че отново ми носиш наслада с разказите си!
Винаги ме докосваш!
Пожелавам ти здраве, много слънчеви дни( защото ти си Слънце) и да издадеш малка книжка с разкази.
Заради теб, твоите приятели и почитатели, в галерията на съпруга ти редом с неговите уникални картини да стой и твоето съкровище-разголената ти чувствителна душа излята върху белият лист!
Здравей, Ели! Чак ми е неудобно от твоите похвали!🙋🙂 Нито съм писател, нито съм поет! Всеки средно интелигентен човек може да напише поне една книга, без да е професионалист!🤷Радвам се, че ти харесва, но не ме хвали толкова, че ще умра от срам! Твоите постове също са много добри, така че не виждам съществена разлика. И аз ти желая много здраве, радост, обич и спокойствие! Прегръщам те! 😍🙋🤩🌺🍀🌹❤️❤️❤️
Моля те, остави ме да си се радвам.😊💗
Тук си се четем и харесваме няколко добри, сърцати човека, и това искренно стопля душата ми.
Нямам много време за книги, но единственото нещо, което пазарувам от Интернет, с мечтата, че някои ден ще ги прочета. 💕💕💕
Потънала съм в работа от 9. 30 до 18.00. С пътуването от 8.45 до 19. 00 съм навън. Два пъти седмично се прибирам към 21,защото ходя на народни танци. Нещо за хапване и 23-24 часа... Събота и неделя при майките ни, едина седмица при едната, другата при другата и така незабелязано времето минава... Чудя се само на мен ли не ми стига времето....
Целувам те и благодаря, че те има😊💗💕
Ели, Елии, само като чета колко си заета, и се уморявам! Не знам как издържаш на това темпо, че и при двете майки ходиш редовно! За съжаление ние вече няма при кого да ходим. Свекърът ми ни дойде на гости в началото на септември. Към средата на септември си замина в София. На 26.09. почина внезапно, и то в момента, когато Паруш го набираше по телефона да се чуят, както обикновено. Внуците ни пораснаха, родителите ги няма и останахме без ангажименти. Не знам хубаво ли е или не, но сега можем да обърнем внимание и на себе си и да правим само това, което искаме. Прегръдки от мен!😍❤️🤩🍀🌺💐🌷🌹
Както мама казва:
Всяко нещо с времето си!
Изморена съм наистина, от начина по който живея. Не вярвах, че някога ще го кажа....
Съжалявам, че нямам достатъчно време за приятелите си....
Дори не знам дали, по скоро не съм изморена от постоянното ми желание да угодя на всички...., но ще дойде времето, когато и аз ще се насладя на своя живот, по скоро да усетя себе си, не само околните😊😂😁💗
За някои хора това време никога не идва, но аз ти го пожелавам! Както казваш, да усетиш себе си, да имаш достатъчно време за релакс, приключения и почивка. Да ти кажа, много е хубаво да нямаш ангажименти, но предпочитам майка и татко да бяха живи! Уви, няма как да ги върна. Иска или не, човек трябва да се примири със загубата, иначе рискува да си има работа с психиатър. Поздрави и целувки от мен!🌷🙋🌹
Ах, как хубаво казваш всичко. Толкова се радвам, че мама е жива и ми тежи основно пътят. Тая Хемус, не я оправих ей.... Тунелите 20 години затворени. Сега два са двупосочни... Идиоти крадливи..... Всяка събота и неделя общо 6 часа път...
Но не съжалявам за нищо и много се зареждам, когато си дойда във ВТ.
Congratulations @tanq64! You have completed the following achievement on the Hive blockchain And have been rewarded with New badge(s)
Your next target is to reach 2500 comments.
You can view your badges on your board and compare yourself to others in the Ranking
If you no longer want to receive notifications, reply to this comment with the word
STOPCheck out our last posts: